Тъгъдък, тъгъдък

TGIF пийпълс! Петък е, петък е! Ура, ура, ура!

Разбира се, всичко се случва накуп, в последния момент. Лудницата е пълна. Някакви неща трябва да бъдат довършени, че иде уикендът! Ей тука, да пипнем, да понаваксаме…

Петък като петък, нали?

Да, ама не!

Всъщност е летен петък. В тая част от лятото, в която всички излизат в отпуск. Аз не, разбира се, но всички други. И какво се случва?

Всичко трябва да бъде довършено! Ама всичко! Всичко, което е за тази седмица, за следващите 2-3 седмици, за миналите 2-3 месеца… Да, всичко, което е закъсняло (ах, да се таковам у кратуната!) и е било забавено, трябва да бъде приключено.

TGIF? No thank you! Искам още 2-3 пълноценни работни дни, вместо един свръхработен ден, в който не мога да си почина и за 5 минутки…

Но пък като се приключи с лудницата довечера, поне ще знам, че имам някакви там почивни дни, в които малко поне да релаксирам. Та това ме крепи.

Но дотогава…

Тъгъдък, тъгъдък!

А някой ден и аз ще изляза във ваканция и ще видите вие тогава!!!

Зубър

Зубър

Обичам обученията. Всякакви обучения, курсове, лекции, уроци… Без значение дали след това получавам сертификат, харесвам ги.

Винаги има шанс да науча нещо ново, или да затвърдя вече придобити познания, или да се запозная с някого, или да обогатя знанията си, или дори да установя, че нещо, което съм знаел, всъщност е невярно…

Смисъл има.

Винаги!

Чудя се на онези хора, които ходят с досада на вътрешните обучения, които са организирани от офиса им. Възприемат ги като неприятна задачка, като chore, вместо като приятно и интересно разнообразие – все едно си изпратил дете да изхвърли боклука…

Наистина, дори и да ми разказват нещо, което познавам до болка, винаги съществува възможността да чуя нещо различно и неочаквано – особено ако отида с такива очаквания и с идеята, че все пак няма как да знам всичко и че със сигурност няма как винаги да съм прав.

Вчера бях на обучение, днес следобед съм на друго… и се кефя!

Напред, науката е слънце!

Сигурно съм зубър.
Или може би sexy nerd?

От всяко дърво – свирка

От всяко дърво – свирка

Често ми се случва напоследък в разговори с приятели или клиенти да дискутираме темата за това кои сме истинските ние, за силните и слабите страни на човек, за това колко е трудно понякога да се преодолеят вредните навици, въпреки че много добре ги осъзнаваме. И обикновено започваме да се съмняваме в способностите си да направим това, оплакваме се от липсата на определени качества, прокрадва се страх от промяната… Но какво е това, което ни липсва всъщност?
Следващата история може да ни даде някаква идея…
– Толкова съм нещастен… Навярно съм лош човек… – жалвал се един ученик на Учителя.
– Не си лош човек, но е хубаво да се промениш. – отговорил той.
– Но как така?! Ако не съм лош, защо ми е да се променям?
– Най-добре е да ти покажа. – казал Учителят.
Дал на ученика си една флейта и го подканил да изсвири любимата си мелодия. Ученикът поднесъл флейтата към устните си. Заел се със задачата усърдно – духал силно, закривал и откривал отворите с пръсти. Въпреки усилията му обаче, никаква мелодия не излизала – единствено някакви свистящи и хриптящи звуци.
– Разбираш ли какво се получава? – попитал Учителят. – Когато се научиш да свириш, музиката ще стане съвсем друга. Какво е това, което ще се промени? Отново ще свириш ти, флейтата ще бъде същата, ръцете ти също, и въздухът… Но… това ще бъде съвършено друга музика! Музика, която ще успокоява, лекува и ще носи хармония…
Как мислите? Каква е поуката тук? За мен е очевидно – всеки разполага със способностите да заяви и утвърди себе си. Отначало може да не се получава както трябва и да липсва хармонията. Но постепенно ще дойде осъзнаването, че недостатъците, които не сме се научили да управляваме досега, могат да се превърнат в добродетели. Единствено е нужно желание и преодоляване на страха за промяна. Или казано по друг начин – талантите са нещо напълно естествено за нас; всеки ги притежава. Но това, което по-често ни липсва, е куражът да ги следваме натам, където ни водят.

Стюардеса по пижама

Стюардеса по пижама
Изглежда като да съм в рая! Ох, тази хладка морска вода как ми мокри крачетата, а слънцето – страхотно е! Ето и питието ми се задава на хоризонта! Опа! Има нещо много нередно в цялата ситуация. Със сигурност не са водата и слънцето! Питието – още по-малко! Има нещо нехарактерно… Тази музика… Много ми е позната и никак, ама никак не се връзва на цялата идилия! Добре, защо я усилвате? Не ми харесва! Кой ги разреши тия телефони в сънищата?!
Добре де, ще вдигна! Какво толкова, ей сегичка ставам.
„Ало, Роси!” – мъжки глас, в края на линията.
Ето сега загазих!
„Да, кептън! До десет минути ще бъда на служебния вход. Извинявам се, но се успах”
„Чакаме те директно на самолета!”
И това ако не е късмет. От всички възможни командири, точно с този ли трябваше да ми случи това?! Какви 10 минути?! Аз полудях ли?! Та за това време и чорапите не мога да си намеря, да не говорим да се вкарам в униформата, та чак и да се гримирам. Не можах ли да си намеря работа, на която да се появявам с пижама и на никого да не прави впечатление? Имам толкова луксозни пижами.
Добре, да се върна към реалността. Кафето със сигурност отпада. За какво ми е кофеин, вече имам достатъчно адреналин в системата си. А колко беше спокойно на онзи плаж…
Така – таксито ще дойде до няколко минути. През това време ще си поизгладя ризата отпред, където сакото не я покрива. Никой няма да забележи тази малка подробност. Нищо, че цял ден ще трябва да се пържа в собствен сос заради това сако, ама да не съм се успивала.
Колата е долу. Супер, когато най-малко очакваш тия таксиметрови компании ще те изненадат с точност, а дори и с леко подраняване. Слава Богу, че поне чантата с документите е винаги готова. Е, каквото – такова, ще се доизкосурявам в таксито.
„Здравейте, до летището, моля. Направете всичко възможно, за да стигнем до там в рамките на 5 мин. Не ме интересува как ще карате, след 30 минути над главата ви ще прелети един самолет и аз трябва да съм на него!”
Дали заключих, а ютията…?! Какво ме интересува, това ще го мисля като му дойде времето. Мамка му, забравих да си обуя чорапогащник! Трябва да имам един резервен в чантата. То какво ли няма в тази чанта – тирбушон, миниатюрки, документи, ключове. А, ето го и него. Чудесно, даже е неразопакован.
Какво си ме зяпнал, бе човек! Не си ли виждал жена да си обува чорапогащтник?!
„Може ли да избягвате дупките, защото с тази спирала ще си извадя очите”
Браво на мен! И косата успях да си оправя. Изглеждам все едно нищо не се е случило. Малко стресирах горкия шофьор, но ще му мине. И аз съм стресирана, но надали той мисли за мен. Или със сигурност ще си мисли за мен през целия ден, но не и на тази тематика.
„Кептън, на служебния вход съм. Може ли да дойде да ме вземе някоя кола?”
Продължава да се обогатява картинката. Тези автобуси с пътници не е хубаво, че са пред самолета. Сега ще трябва да се побутам с милите ни клиенти.
Е най-накрая стигнах. Сега вече мога да започна да мисля за ютията и вратата!

Температурни войни

Представете си следната ситуация:
Малък, спретнат офис, усмихнати хора, добре работещ екип професионалисти.

Добавете следните елементи:
Лятна жега, прозорци, врати, климатик.

Обикновено това уравнение води до три месеца препирни, свързани с температурата на въздуха в стаята, скоростта на вентилатора на климатика, наклона на въздушната струя, отворените прозорци… и течението (о, това течение!), което води до поне ½ от смъртните случаи от настинка в модерния градски офис (или поне някои хора откровено вярват, че е така).

И всичко това – в офис с 3 стаи, 1 кухня, 1 тоалетна и 12 човека.

До болка позната ситуация, явно неизбежна – поне ако съдим по оплакванията на приятелите всяка вечер, като седнем на по бира.

Да погледнем разпределението:
    – Стая 1: търговски отдел
    – Стая 2: маркетингов екип
    – Стая 3: счетоводство и финанси

Дали бихме могли да се опитаме да разрешим проблема с повсеместния дискомфорт? Има ли друго решение, освен централизирана климатична инсталация със стандартни предварително зададени режими на температура / влажност?

Да, това може би ще излезе скъпо и трудно постижимо.

Може пък да се пробва един различен модел – сравнително лесен за малки до средни офиси.

Ново разпределение:
    – Стая 1: моржове
    – Стая 2: студенокръвни
    – Стая 3: средна работа

Въпреки че не са разделени по отдели, хората се чувстват по-добре. Всеки е настанен в зона, която му доставя приемливо ниво на температурен комфорт. Телефоните, мейлът и Скайп правят общуването твърде лесно, за да се налага хората от отделите да бъдат концентрирани в една и съща стая. А и в крайна сметка, ако се наложи, една малка разходка през 15 минути е полезна – хем предотвратява тромби в крайниците от прекомерно заседяване, хем позволява на очите да отпочинат от напрегнатото взиране в монитора.

И вече офисът може да си намери нови теми за караници.

За мислите и хората

За мислите и хората

И тази седмица продължавам с темата за мислите ни и как те ни влияят. Тема, която определно ни кара да се замислим и да осъзнаем какво може да променим в себе си и в начина си на действие. Не претендирам, че разкривам някаква особена „тайна”, но важно е да знаем и разберем, че това, което мислим, влияе и върху това, което чувстваме, спомага за постигането на определени желани състояния, но… също така и за нежелани.

За едни наши стари познайници става въпрос в днешната приказка…

Една ранна утрин Смъртта почукала на градските порти.

Стражът я попитал: „За какво си дошла? Какво си се наканила да вършиш?”

„Днес трябва да отнеса със себе си стотина човека” – отвърнала Смъртта.

„Това е ужасно!” – възкликнал стражът.

„Животът е такъв и това ми е работата” – казала кратко Смъртта.

Стражът хукнал към града, за да предупреди колкото се може повече хора за плановете на Смъртта. Но това не помогнало. Нещо повече – в този ден умрели хиляда човека.

Настъпила вечерта. Смъртта си тръгвала вече от града и стражът я попитал: ”Ти каза, че се каниш да вземеш със себе си сто човека. Защо умряха всички тези хиляда?”

Смъртта отговорила: „Аз удържах на думата си. Взех със себе си само сто души. Страхът и Тревогата отнесоха останалите…”

Вероятно понякога търпим страхa и тревогата да се намесват и в нашата приказка. Хубаво е да осъзнаем обаче, че всичко е игра на ума ни и присъства единствено в главите ни. И че тревожните мисли повличат страха, а от страха произлизат печални последици. Време е да изоставим тези спътници и да следваме нашата си игра, с нашите правила.

Какъв е вашият избор?

Lorem Ipsum

Lorem Ipsum

Няколко съвета да замените стандартния Lorem Ipsum пасаж:

1) Лорем Ипсум и Бончо Генчев от Ипсуич правят този текст четим, но абсолютно неразбираем за обикновения потребител. Многократно се е случвало да получаваме сигнали от Съюза на професионалните рефери на Острова, че Генчев все по-настоятелно измества Лорем ипсум от примерните текстове при тестване.

2) Лорем Ипсум долор не е такси за един долар. В противен случай шофьорът ще ви измами, така че пазете портмонетата си. Има данни за 428 ограбени баби, 27 девойки – старша възраст и неизвестен брой господа със зеленикави каскети. Тарифните планове за тестове остават непроменени, но внимавайте много с таксата за престой.

3) Лорем, Лора и Лари са риторични фигури и нямат нищо общо със здравия разум. Измислени са, за да ви подвеждат при четенето на определени материали и по този начин да поглъщате по-голям обем съдържание, без дори да сте го поискали. Подозират ги още в превземане на танкер до Поморие и отвличане на цялата популация кредитни инспектори в старозагорско. Но това са само слухове.

И в заключение…

Всички Лорем Ипсум генератори в интернет са агрегати с огромна консумация на енергия. Ако се намали използването на примерни текстове, има огромна верояртност потребителите да започнат да четат реално съдържание.

Дървото на желанията

Дървото на желанията

Съществуват хора, може би се сещате, които независимо в каква ситуация попадат или какво им предстои да свършат – те винаги се фокусират повече върху посочването на проблемите, а не толкова върху търсенето на разрешение. А има и още една група, може би разновидност на горепосочените, които притежават „таланта” винаги да разглеждат нещата крайно негативно и правейки се на пророци да прогнозират най-апокалиптичните сценарии. И за да не съм голословна – хвърлете поглед на новините само от последната седмица.

По този повод и следната история.

Пътешествал един човек по света… И както си пътешествал той, случайно се озовал под Дървото, което изпълнявало желания. Разбира се, за вълшебната сила на Дървото той съвсем нищичко и не подозирал. И тъй като бил доста изморен от пътя, заспал тутакси щом се прислонил под него. Колко време спал – час-два ли, никой не знае… Но след като се събудил почувствал ужасен глад. Помислил си: „Колко съм гладен… Добре би било да има нещичко за хапване…” – и неочаквано се появили най-различни вкусни ястия. Без да се замисли нито за миг дори откъде се е взела храната, човекът лакомо се нахвърлил върху нея.

Когато утолил глада си, усетил жажда. И отново желанието му неочаквано се сбъднало – пред него се появил кристален съд с чиста прохладна вода. Утолил жаждата си той и понеже човекът си е човек, а за човека е присъщо да разсъждава – осенила го мисълта: „Откъде се появи цялата тази храна и вода?! По всичко личи, че това са зли духове! Присмиват ми се!” Изведнъж около човека се завихрили страшни, безтелесни чудовища, хилещи се зловещо!” Ужасен, човекът помислил: „Ще ме убият!” И духовете го убили…

Странно нещо са това човешките мисли, как ви се струва? Някои твърдят, че мислите притежават свойството да се материализират. Ако е така, единственото, което ни остава в това тъй интересно време, в което живеем, е да бъдем мноооого внимателни какво ни се върти из главите.

За проверките и хората

Да отработваш е тъпо.

Да, много обичам четворния уикенд и как тотално забравям за офисната плява без това дори да коства и минутка от изкараната с пот нормативна отпуска.

И все пак да отработваш е тъпо.

Ама е по-тъпо да те проверяват дали отработваш. Дали си там, дали си дошъл, дали си послушен и дали ще си тръгнеш тогава, когато трябва. Не по-рано.

Да те проверяват. Да те записват. Да те отписват. Да те проверяват. В събота.

Знам че проблемът ми далеч не е уникален или не-често-срещан. Не съм първата, не съм и последната. Знам обаче, че и никъде проверката не води до нищо добро. Хората не обичат да ги проверяват. Дори, когато са редовни пътници в автобуса. Дори, когато са си научили урока. Усещането е тъпо. Особено в събота. Особено, когато за шести ден си станал в 6.

Какво проверяват? Дали служители са способни да станат в 6 за 6ти ден и да не придремят следобеда като резултат.

Ми не са способни. Поне повечето. И дремят, но с отворени очи. И те са хора. Успиват се, закъсняват, взимат дълги обедни почивки, тръгват си по-рано. Нарушават правилата. И това е хубаво нещо. Здравословно.

Не и когато те проверяват обаче. Щото тогава нарушаваш напук и от злоба. Щото тогава не нарушаваш от страх. А не от собствено убеждение и морал.

В една реклама се казваше нищо хубаво никога не става без усилия. Еми не става. Ама то това усилие трябва да идва отвътре, подбутано от посятото от някого желание и вдъхновение. А не от проверките. И определено не в събота.

Затова не проверявайте дали отработвам. Аз или някой друг. Защото шансовете са на следващата проверка да ни няма. Защото нямаме какво да отработваме. Не и при вас…

Риуайнд. Да пробвам пак, а. Малко прекалено сериозничко стана. Все пак, ако погледнеш малко встрани, малко вдясно, малко нагоре, ще видиш едно текстче, което казва: Прекарваме точно 1/3 от денонощието си на работното място. Нека е забавно, приятно, полезно, бъбриво, шарено, цветно…

Да се отработва в събота е тъпо. Соц номера.

За шести път в седмицата ставам в шест, пътувам в градски транспорт със съвсем реалистичния шанс да си хвана там бълха за домашен любимец, изпускам организирания служебен транспорт, мисля схеми а-днес-как-да-стигна-да-му-се-незнае и отивам да прекарам още 1/3 от денонощието си на работното място. Еми не е много яко. Това са едни от най-непродуктивните и загубени на вятъра часове евър. Честно.

И на фона на това вземат, че те и проверят. Ей така докато си блееш на бюрото следобед. Ей така докато не си седиш на бюрота, десет минути след началото на работния ден. В съботата. А ти кой си, какъв си, какво правиш? Успя ли да станеш в 6, успя ли да не придремеш в обедната почивка или пък следобед на бюрото. А и нали няма да си тръгнеш по-рано?

Ей тая проверка сега ни прецака метаболизма. Метаболизмът на работната култура. Да се нарушават правилата на работа си е част от работата. Показва характер, устойчивост, смелост и хъс. Ако се загледаш, в която и да е обява за работа, тези вълшебни думички ще се появат под една или друга форма като задължително притежание на кандидата. Е на ти сега съвсем очевидно доказателство за притежание. Спазването на правилата върви ръка за ръка с неспазването – в природата най-важен е балансът. Всяко действие си има противодействие.

Проверката обаче обърква тоя баланс. Избива на страх или гняв. И в двата случая води или до пълно спазване или пълно неспазване на правилата. Отиде си метаболизмът.

Тази събота закъснях. Тази събота бях час и половина на разходка по обяд. Всъщност само ¼ от тази събота беше работна за мен. И ме и провериха. И какво от това.

Отново е вторник

Нямаше как да не спомена този разтърсващ вторник. Започна със земетресение в 3 посред нощ, държа ни будни до изгрев слънце с “афтършоци”… Много беше гадно.

Вторник! Отново!

Всъщност беше много забавно, сега като сме живи и здрави и гледаме назад.

Вкъщи друсна и се събрахме в хола да видим какво става. Сетихме се какво става и решихме да се информираме. Но нито една телевизия не съобщаваше нищо, докато повтаряха стари предавания. Сайтовете на информационните агенции нещо не се отваряха хич… Но пък туитър беше изключително информативен :) Чак се чудя как някой не измисли #хаштаг!

Още имам чувството, че от време на време люшка!

Котките, казват, усещали тия неща. Е, да, около 2 секунди преди да друсне се покриваха някъде, ама не бих казал, че това ни помогна много. Всъщност Туитър беше далеч по-адекватен. От време на време някой туитваше “Пак разлюля!” и 2 секунди по-късно и нас ни люшваше. Събина много готино го илюстрира с ей тоя клип.

По някое време се развидели и излязохме да се разходим, да проверим баба и дядо, да видим къде-какво. Баба и дядо си бяха ОК, а ние отидохме да пием кафе. Бензиностанциите бяха препълнени и се озовахме в МакДоналдса на НДК. Там също беше лудница – хората се забавляваха, шумяха и пиеха кафета. Някои ядяха и БигМаци :)

Прибрахме се вкъщи. Другите заспаха, тъй като не бяха дремнали повече от час, а аз се пооправих и тръгнах към офиса. Темата на вторника е земетресението, разбира се.

За да се успокоим групово, поръчахме си офисна антисеизмична противостресова баница. Бяхме се събрали във фоайето и си приказвахме, докато похапвахме. За земетресението. Ти на кой етаж живееш, при вас как се усети, а ти чу ли тътена, а детето как го понесе?

А, да, да се похваля – не пуших, дори след всичкия тоя стрес! Е, вярно, възползвах се от удобното земетръсно оправдание и се намуах с баничка, ама хайде сега, тоя път нека ми е простено!

И така. Днес е особен вторник. По-забавен, сплотяващ, изтощаващ от ранна утрин. Повече изживяваме, отколкото работим. Всъщност е интересно! Да, стресово, но всъщност има потенциал да не бъде неприятно.

Стискам палци това земетресение да е разместило пластовете на вторниците и занапред!