За проверките и хората



Да отработваш е тъпо.

Да, много обичам четворния уикенд и как тотално забравям за офисната плява без това дори да коства и минутка от изкараната с пот нормативна отпуска.

И все пак да отработваш е тъпо.

Ама е по-тъпо да те проверяват дали отработваш. Дали си там, дали си дошъл, дали си послушен и дали ще си тръгнеш тогава, когато трябва. Не по-рано.

Да те проверяват. Да те записват. Да те отписват. Да те проверяват. В събота.

Знам че проблемът ми далеч не е уникален или не-често-срещан. Не съм първата, не съм и последната. Знам обаче, че и никъде проверката не води до нищо добро. Хората не обичат да ги проверяват. Дори, когато са редовни пътници в автобуса. Дори, когато са си научили урока. Усещането е тъпо. Особено в събота. Особено, когато за шести ден си станал в 6.

Какво проверяват? Дали служители са способни да станат в 6 за 6ти ден и да не придремят следобеда като резултат.

Ми не са способни. Поне повечето. И дремят, но с отворени очи. И те са хора. Успиват се, закъсняват, взимат дълги обедни почивки, тръгват си по-рано. Нарушават правилата. И това е хубаво нещо. Здравословно.

Не и когато те проверяват обаче. Щото тогава нарушаваш напук и от злоба. Щото тогава не нарушаваш от страх. А не от собствено убеждение и морал.

В една реклама се казваше нищо хубаво никога не става без усилия. Еми не става. Ама то това усилие трябва да идва отвътре, подбутано от посятото от някого желание и вдъхновение. А не от проверките. И определено не в събота.

Затова не проверявайте дали отработвам. Аз или някой друг. Защото шансовете са на следващата проверка да ни няма. Защото нямаме какво да отработваме. Не и при вас…

Риуайнд. Да пробвам пак, а. Малко прекалено сериозничко стана. Все пак, ако погледнеш малко встрани, малко вдясно, малко нагоре, ще видиш едно текстче, което казва: Прекарваме точно 1/3 от денонощието си на работното място. Нека е забавно, приятно, полезно, бъбриво, шарено, цветно…

Да се отработва в събота е тъпо. Соц номера.

За шести път в седмицата ставам в шест, пътувам в градски транспорт със съвсем реалистичния шанс да си хвана там бълха за домашен любимец, изпускам организирания служебен транспорт, мисля схеми а-днес-как-да-стигна-да-му-се-незнае и отивам да прекарам още 1/3 от денонощието си на работното място. Еми не е много яко. Това са едни от най-непродуктивните и загубени на вятъра часове евър. Честно.

И на фона на това вземат, че те и проверят. Ей така докато си блееш на бюрото следобед. Ей така докато не си седиш на бюрота, десет минути след началото на работния ден. В съботата. А ти кой си, какъв си, какво правиш? Успя ли да станеш в 6, успя ли да не придремеш в обедната почивка или пък следобед на бюрото. А и нали няма да си тръгнеш по-рано?

Ей тая проверка сега ни прецака метаболизма. Метаболизмът на работната култура. Да се нарушават правилата на работа си е част от работата. Показва характер, устойчивост, смелост и хъс. Ако се загледаш, в която и да е обява за работа, тези вълшебни думички ще се появат под една или друга форма като задължително притежание на кандидата. Е на ти сега съвсем очевидно доказателство за притежание. Спазването на правилата върви ръка за ръка с неспазването – в природата най-важен е балансът. Всяко действие си има противодействие.

Проверката обаче обърква тоя баланс. Избива на страх или гняв. И в двата случая води или до пълно спазване или пълно неспазване на правилата. Отиде си метаболизмът.

Тази събота закъснях. Тази събота бях час и половина на разходка по обяд. Всъщност само ¼ от тази събота беше работна за мен. И ме и провериха. И какво от това.

Коментирай в мрежата

comments

Powered by Facebook Comments

Етикети: , ,

{ Коментарната рубрика приключи! }