Да вържеш или да не вържеш

…телефона си към служебния мейл?

Не е ли това една голяма дилема, наистина?

Излизаш вечер, виждаш се с приятели на бира, но половината ти съзнание е заето с факта, че един конкретен мейл така и не пристигна преди да си тръгнеш от офиса. А ти го чакаш! И си проверяваш служебния мейл през телефона.

Проверка.

Няма го този мейл, но пък друг е пристигнал. Отговаряш, къде ще ходиш!

Бира, картофки (със сирене и чеснов сос + черен пипер), пилешки крилца (ех, да имаше едни истински Buffalo wings някъде из България!), лафчета, вицове…

Проверка. Няма мейл.

Всички ти се чудят за тоя мейл. ОК, не всички, но повечето ти “нормални” приятели престават да бъдат “активно на работа” след като излязат вечер от офиса. АКО телефонът им звънне – да, ще се занимаят с конкретната задача (“пасивно на работа”), но не са като теб: дебнещи, очакващи, нетърпеливи едва ли не.

Проверка. Няма мейл.

Това твоето е някаква мода.

Напоследък сякаш е все по-важно човек да се покаже зает, трудолюбив, важен – професионалист. Юпи работа! И то не от типа young urban professional, а по-скоро young upwardly mobile professional, където mobile ще рече имам смартфон and I’m not afraid to use it!

Проверка. Няма мейл.

Ами как да има мейл, като е 21:19? Защо си мислиш, че точно този контрагент е решил да прекара вечерта си в офиса заради теб?

Проверка. Няма мейл.

Проверка. Няма мейл.

А може би е време да забравиш за мейла и да се насладиш на приятната компания?

И задължително един туит през Instagram на халбите ;)

Наздраве!

DST*

Не стига, че е понеделник…
Ами всичко е с цял час по-рано.

Събуждането – с час по-рано.
Тежко, тромаво, гуреливо, кисело.

Пътуването към офиса – с час по-рано.
Бавно, намусено, претъпкано, задръстено.

Обядът – с час по-рано.
Прибързан, ненавременен… вкусен.

Следобедното кафе – с час по-рано.
Но някак приятно, освежаващо, ароматно.

Краят на работния ден – с час по-рано.
По светло, по-усмихнато, пролетно.

Биренето след работа – с час по-рано.
Прохладно, но не студено. Усмихнато, приятелско.

Мързелуването вкъщи – с час по-рано.
Спокойно, домашно, уютно.

С час по-рано, но всъщност обикновен ден.
Толкова хубав, колкото ние си го направим.

- – - -

DST – Daylight Saving Time (лятно часово време)

Лично vs. общо

Не говоря за материалното. Това са размишления относно духовното. Музиката, в частност. И няма да стигна до извод, по-скоро е един от въпросите, които винаги си задавам.

Работил съм в офис, в който 30 човека арбайтят в голямо помещение и отнякъде лекичко си пее радиоточката – беше някакво CHR радио, от което нон-стоп се лееха едни и същи 15 песни, ден подир ден. Но беше приятен фон, неангажиращ, спасяваше ни от странната тишина, която би възникнала иначе: клавиатури, мишки, телефони – все лични звуци – които подчертават липсата на общуване и атмосфера. Тази офис-тишина дори би усилила отсъствието на комуникация, тъй като всеки разговор се чува твърде ясно.

Ами да, представете си някой кофишоп без музиката – чува се тракане на лъчижки и чашки, сърбане, преглъщане, разговорите на съседната маса, че и не само!

Работил съм и в офис, където някой пуска музика от своя компютър и всички сме зависими от неговия (или нейния) музикален вкус, от настроението, от наличната музика… При радиото поне по-рядко ще се случи някой да изтреска любимата си Sepultura, докато аз съм в настроение за Morcheeba.

Разбира се, работил съм и на място, където всеки си запушва ушите със собствените слушалки. По този начин винаги мога да си избера музиката в зависимост от настроението – понякога ми се слушат Guano Apes (или пък Apocalyptica със Sandra Nasic), друг път ми се слуша Sara Tavares. Или пък Seeed, 5ница, Sia, Selah Sue, Zaz, Keziah Jones, Kaleidoscopio, Feist, Esthero, Blue King Brown, Ben l’Oncle Soul, Bajka, Zuco 103, Zero 7, Kosheen, La Roux, Nneka, Ska-P, Tribalistas, Yasmin Levy, Земфира, Foo Fighters, Nitin Sawhney, Gotye, Kimbra, Delilah

Ето, това всъщност е част от музиката, която си нося в джоба и си слушкам по улиците. Всеки изпълнител, всяка група, всяка песен, имат своето място в ежедневието ми.

И така – кое е по-добре? Да слушаме радио, с всичките му ограничения? Да се подложим доброволно на нечий музикален вкус (или „вкус”)? Или да се отцепим от останалите, като турнем едни слушалки и потънем в еднолично, почти интимно, музикално блаженство?

А за поздрав, ето нещо, което слушам в момента:

Любимците на офиса

Ако вашият офис си няма любимци, крайно време е да се погрижите за това! Разбира се, трябва да си помислите малко, преди да се хвърлите към конкретен любимец.

В случай, че нямате време, желание и възможности, по-добре си вземете някакъв кактус. Да, знам, че това не е точно класически “любимец”, но дори и такова едно дребно, зелено, бодливо топченце в саксийка би могло да направи офиса ви по-жив. Полива се рядко, вирее на какви ли не температури, не е капризен… А, да, освен това го кръстете – примерно Панчо! Винаги е готино, когато кактусът ти се казва Панчо!

Друг low-maintenance (има ли израз за това на български?) вариант е да си имате дворно коте. Да си му се радвате, докато снове по терасата, да му оставяте купичка с мляко до входната врата, да го галите през слънчевите пролетни и летни дни, докато си почивате отвън. Тук, обаче, изискването е да се помещавате в къща с двор, а не в бизнес сграда (или парк), тъй като там котките виреят по-трудно.

Може и да направите като мен – да се сдобиете малко аквариумче, до 20 литра, в което да си заселите половин дузина дребни рибочета. Аз си имам няколко неонки, плюс две сомчета за поддръжка на хигиената. Разбира се, трябва да си осигурите сносен аквариум, филтрираща помпичка, нагревател, водорасли, камъчета, чакълец… Както и да се информирате колко риби могат да живеят във вашия аквариум, кои риби живеят добре заедно, каква храна да им набавите и т.н. Това не е толкова low-maintenance, но не е и голяма философия. От друга страна, ако решите да си отгледате миниатюрен коралов риф из който да търсите Немо, тогава ще трябва да си наемете човек специално за поддръжка на този малък офисен океан, а и да заделите немалко средства.

А какво ще кажете за мравеферма? Това е може би едно от най-лесните решения, освен това е много малко и може да стои на бюрото, точно до монитора. Мравоците си копаят, плетат си мрежа от тунели в специалния, прозрачен гел и са доста интересна гледка. Освен това, ако има моменти, в които просто се втренчвате в една точка на стената, можете да я заместите с някоя мравка – гледате си я, и си изпадате в краткотраен офисен транс.

Разбира се, можете да си вземете и змия. Или тарантула. Но недейте!

Всъщност възможностите са страшно много и разнообразни, и всичките осигуряват едно малко кътче жива природа насред всичкия този сериозен бизнес, в който живеем по цял ден. Наистина си заслужава – помага при стрес.

Понякога седя пред аквариума и гледам неонките как блещукат и ми става едно такова, спокойно…

За един молив

Преди години, за един рожден ден, се сдобих с един механичен молив. Бях на около 13, може би. Или бях станал на 14? Моливът беше страхотен – стоманен, тежък, 0.7, с особен дизайн. Особен, защото нямаше копче, с което да се изкарва графитът. Вместо това, моливът се пречупваше по средата. Чудесен! Необичаен. Семпъл. Баухаус. Не бях виждал друг такъв.

Беше Rotring – с характерния червен пръстен.

Две години по-късно, вече нямах молив. Изчезна безследно. Никой не знае къде се дяна, нито се появи отнякъде в следващите 14-15 години. Бях виждал само още два такива: в училище Йордан имаше един, както и госпожа Русева. Чудех се дали бих могъл да купя единия… Питах откъде са ги купили… Търсих по книжарници…

Никъде нямаше такъв метален молив, никъде нямаше такъв Rotring! Всички механични моливи бяха други. Някои бяха леки, пластмасови, с любопитен дизайн. Някои дори вместо бутон отгоре, имаха копче долу ниско, от едната страна – удобно за натискане докато човек пише. Купих си такъв – сив, полупрозрачен, май беше Pelikan. Хубав беше, де, писах с него 1-2 години. Долната му страна беше гумирана, комфортно писало.

Но не беше моят молив!

Знаете ли защо толкова исках такъв молив? Даже исках да е точно този молив.

Някак различно се пише, когато човек си има любимо писало. Едно е да имаш любим вид пишещо нещо – писалка, химикалка, молив, пастел, маркер, флумастер, тънкописец… Но съвсем друго е да имаш едно конкретно, индивидуално, любимо писало, с което да имаш дълбока, емоционална връзка. С което да пишеш всичко.

Така беше моят Rotring. Той пишеше чрез мен, водеше ръката ми, следваше мисълта ми, а графитът се плъзгаше тъй гладко по хартията…

Но изчезна. За десетилетие и половина. През година се сещах за него. Отново обикалях книжарици – в София, в Лондон, в Ню Йорк, Берлин, Франкфурт… Нищо. Ровичках из сайта на Rotring. Нищо. Писах на компанията. Нищо. Обадих им се и тормозих някаква учтива дама… Нищо!

Този модел от години не бил в производство, а нямали и в складовете. Нямаха представа къде мога да го намеря.

Реших да проверя дали нямат друг подобен модел, по-нов, който да е в производство. Или поне да имат складова наличност. Уви, оказа се, че малко след като се сдобих с моя молив, по-голяма компания е купила Rotring и са променили продуктовата линия – модернизирали са я, оптимизирали… И няма вече тежък, скъп, стоманен молив.

15 години се чудех откъде да го открия. Един молив! Наистина.

До миналата година.

Дойде рожденият ми ден. Получих мейл от сестричката. Един линк, към eBay. И там… Rotring 900 Side Knock Pencil! Някакъв германец продаваше една бройка! Имах чувството, че това е единственият такъв молив в целия свят… Не, единственият молив изобщо! И сестричката беше решила да ми го подари!

Така и направи.

Сега си имам отново моя Rotring. Може би не е онзи, същият (а може би е!), но с него пиша по-красиво, по-лесно, по наистина, сякаш. По-организирано и структурирано. По-добре помня онова, което съм написал. Внася някаква хармония в бележките ми, стил в ежедневието ми и едно неподозирано очакване, нетърпение, да пиша. Не да „тайпвам“ на клавиатурата, не – да хвана молива, да го доближа до хартията на тефтера… И да оставя следа.

Приятно е човек да пише с нещо хубаво.

Сандвичи

Всеки ден Пепи минаваше с огромната термочанта и продаваше сандвичи. Винаги бяха свежи, вкусни и точно навреме – хората в тази бизнес-сграда рядко успяваха да намерят време за по-обилен обяд.
А той време имаше. Много. Беше млад и нахъсан, това беше първият му бизнес и се справяше доста добре. А и вече някои хора го разпознаваха още от входа – охраната го пускаше да влезе, с шега и усмивка. Беше познат, ненатрапчив и безопасен елемент от обстановката. Като саксия с фикус.

Понеделник. Обиколката започваше от първия етаж, стая по стая – някои от служителите го очакваха, усмихнати и готови за вкусен обяд на бюрото. И на всеки етаж си имаше някой, когото помнеше най-добре.
Кльощавият Филип, който не отлепяше поглед от монитора, дори когато плащаше за шунката с домати. Някакви таблици…
После по стълбището до втория етаж, където, в един от по-големите офиси, Пепи винаги се задържаше малко повече, за да си поприказва с Лили – офис-мениджърката на рецепцията. И, разбира се, винаги и точно в този момент, шефът на Лили се появяваше с ехидна усмивка, говорейки по мобилния, взимаше си един сандвич с кашкавал и краставица, пускаше по някоя закачлива шегичка на тема „вие младите едно си знаете” и отминаваше, все още разговаряйки по телефона: „Много дървен материал ми трябва, бе, човек, а няма откъде!”
Трети етаж. Леля Мария от малката счетоводна фирмичка. Голяма усмивка, голяма коса, голям апетит.
Четвърти етаж. Петър и Павел – братя, разбира се – и малката им софтуерна дружинка, винаги с кафе и кола по бюрата, и купчина празни бирени бутилки в ъгъла. Поне 6 сандвича.
Пети етаж. Бай Миле и неговият, единствен и вече традиционен, правен по поръчка сандвич с наденица и праз.
Шести етаж. Силивя „без масло”.
Седми етаж. Отново рецепция, отново шеф с телефон залепен за ухото: „Братле, тоя дървен материал ще се затрие! Никой не го ще, не мога да го пробутам за нищо! Срамота!” И две земелчета с луканка.
Осми етаж – последен. Благовеста с искрящите очи и Христиана с ангелското излъчване. Най-добри приятелки и съдружнички в малка фирма за организиране на сватбени празненства. И две багети с крем-сирене.
После по стълбите надолу – топур-топур – помахване на охраната и обратно вкъщи.

Вторник. Първи етаж. Филип, зомбиран в монитора.
Втори етаж. Лили, усмивки, намигвания… но шефа го няма! Оставя сандвича му – „ей така, за добър клиент.”
Трети етаж. Леля Мария. Голяма усмивка, голям апетит!
Четвърти етаж. Програмисти. Поне 6 сандвича.
Пети етаж. Бай Миле. Наденица с екстра праз.
Шести етаж. Силвия. Без масло.
Седми етаж. Шефът не говори по телефона. Между разговори е.
„Намери ли се купувач за материала?” – пита Пепи, подавайки земелчетата.
„Остави се, скоро ще трябва да го продавам за подпалки!”
Осми етаж. Сияйните сватбени агентки и багети с крем-сирене.
И отново по стълбите надолу – топур-топур – помахване на охраната и обратно вкъщи.

Сряда. Първи етаж. Филип, както обикновено.
Втори етаж. Лили, усмивки, намигвания… Шефът се появява! Говори по телефона. Чужд език, но акцентът е тежък и плътен като шоколадов ганаш. Ще почакаме, хем да си поговорим още с Лили. Шефът затваря телефона.
„Намерихте ли си най-сетне дървен материал?” – казва Пепи и подава кашкавалено-краставичният сандвич. Отсреща – неразбиращ поглед. Замисляне.
Просветление! „Не, дърво търся, а все на камък попадам!”
Трети етаж. Леля мария. Голям апетит.
Четвърти етаж. Програмисти. 6 сандвича.
Пети етаж. Бай Миле. Наденица с праз.
Шести етаж. Силвия. Без масло.
Седми етаж. Земелчета с луканка. „Човек, за колко даваш дървения материал?”
„За колко… като за теб – за Х пари!”
„Хм, не е ли малко множко… Смъкни малко, че после и транспорт ще трябва да уреждам!”
„Добре, -10% и е твой.”
Осми етаж. Багети с крем-сирене.
И отново по стълбите надолу – топур-топур – помахване на охраната и обратно вкъщи.

Четвъртък. Първи етаж, Филип, компютър.
Втори етаж. Лили, бърза усмивка, бързо намигване. Шефът и сандвичът с кашкавал и краставица.
„Имам материал, наличен, свободен. Колкото ти трябва е.”
„Взимам го!” (насред хапката, с пълна уста) „Давам ти Х пари!”
„Малко е, а и транспорт трябва да уреждам…”
„Добре, +10% още!”
Трети етаж. Голям апетит.
Четвърти етаж. 6 сандвича.
Пети етаж. Наденица с праз.
Шести етаж. Без масло.
Седми етаж. Земелчета с луканка. И дървен материал.
Осми етаж. Багети.
И отново по стълбите надолу – топур-топур – помахване на охраната и обратно вкъщи.

Петък. Първи етаж, Филип, компютър.
Втори етаж. Кашкавал, краставица и купувач.
Трети…
Четвърти…
Пети…
Шести…
Седми етаж. Земелчета с луканка. Сделка.

Право по стълбите надолу – топур-топур – помахване на охраната…

Събота.
Неделя.

Понеделник. Офис-сграда. Няма Пепи. Няма сандвичи. Няма значение – хората излизат до близкото магазинче за сандвичи.
Вторник. Сандвичи от магазинчето.
Сряда. Сандвичи от магазинчето.
Четвъртък. Пепи? Кой Пепи?
Петък. Сандвичи от магазинчето.
Събота.
Неделя.
Понеделник. Пепи отново е тук. От днес си има офисче в офис-сградата.

Не подценявайте невидимите хора!