От всяко дърво – свирка

От всяко дърво – свирка

Често ми се случва напоследък в разговори с приятели или клиенти да дискутираме темата за това кои сме истинските ние, за силните и слабите страни на човек, за това колко е трудно понякога да се преодолеят вредните навици, въпреки че много добре ги осъзнаваме. И обикновено започваме да се съмняваме в способностите си да направим това, оплакваме се от липсата на определени качества, прокрадва се страх от промяната… Но какво е това, което ни липсва всъщност?
Следващата история може да ни даде някаква идея…
– Толкова съм нещастен… Навярно съм лош човек… – жалвал се един ученик на Учителя.
– Не си лош човек, но е хубаво да се промениш. – отговорил той.
– Но как така?! Ако не съм лош, защо ми е да се променям?
– Най-добре е да ти покажа. – казал Учителят.
Дал на ученика си една флейта и го подканил да изсвири любимата си мелодия. Ученикът поднесъл флейтата към устните си. Заел се със задачата усърдно – духал силно, закривал и откривал отворите с пръсти. Въпреки усилията му обаче, никаква мелодия не излизала – единствено някакви свистящи и хриптящи звуци.
– Разбираш ли какво се получава? – попитал Учителят. – Когато се научиш да свириш, музиката ще стане съвсем друга. Какво е това, което ще се промени? Отново ще свириш ти, флейтата ще бъде същата, ръцете ти също, и въздухът… Но… това ще бъде съвършено друга музика! Музика, която ще успокоява, лекува и ще носи хармония…
Как мислите? Каква е поуката тук? За мен е очевидно – всеки разполага със способностите да заяви и утвърди себе си. Отначало може да не се получава както трябва и да липсва хармонията. Но постепенно ще дойде осъзнаването, че недостатъците, които не сме се научили да управляваме досега, могат да се превърнат в добродетели. Единствено е нужно желание и преодоляване на страха за промяна. Или казано по друг начин – талантите са нещо напълно естествено за нас; всеки ги притежава. Но това, което по-често ни липсва, е куражът да ги следваме натам, където ни водят.

За мислите и хората

За мислите и хората

И тази седмица продължавам с темата за мислите ни и как те ни влияят. Тема, която определно ни кара да се замислим и да осъзнаем какво може да променим в себе си и в начина си на действие. Не претендирам, че разкривам някаква особена „тайна”, но важно е да знаем и разберем, че това, което мислим, влияе и върху това, което чувстваме, спомага за постигането на определени желани състояния, но… също така и за нежелани.

За едни наши стари познайници става въпрос в днешната приказка…

Една ранна утрин Смъртта почукала на градските порти.

Стражът я попитал: „За какво си дошла? Какво си се наканила да вършиш?”

„Днес трябва да отнеса със себе си стотина човека” – отвърнала Смъртта.

„Това е ужасно!” – възкликнал стражът.

„Животът е такъв и това ми е работата” – казала кратко Смъртта.

Стражът хукнал към града, за да предупреди колкото се може повече хора за плановете на Смъртта. Но това не помогнало. Нещо повече – в този ден умрели хиляда човека.

Настъпила вечерта. Смъртта си тръгвала вече от града и стражът я попитал: ”Ти каза, че се каниш да вземеш със себе си сто човека. Защо умряха всички тези хиляда?”

Смъртта отговорила: „Аз удържах на думата си. Взех със себе си само сто души. Страхът и Тревогата отнесоха останалите…”

Вероятно понякога търпим страхa и тревогата да се намесват и в нашата приказка. Хубаво е да осъзнаем обаче, че всичко е игра на ума ни и присъства единствено в главите ни. И че тревожните мисли повличат страха, а от страха произлизат печални последици. Време е да изоставим тези спътници и да следваме нашата си игра, с нашите правила.

Какъв е вашият избор?

Дървото на желанията

Дървото на желанията

Съществуват хора, може би се сещате, които независимо в каква ситуация попадат или какво им предстои да свършат – те винаги се фокусират повече върху посочването на проблемите, а не толкова върху търсенето на разрешение. А има и още една група, може би разновидност на горепосочените, които притежават „таланта” винаги да разглеждат нещата крайно негативно и правейки се на пророци да прогнозират най-апокалиптичните сценарии. И за да не съм голословна – хвърлете поглед на новините само от последната седмица.

По този повод и следната история.

Пътешествал един човек по света… И както си пътешествал той, случайно се озовал под Дървото, което изпълнявало желания. Разбира се, за вълшебната сила на Дървото той съвсем нищичко и не подозирал. И тъй като бил доста изморен от пътя, заспал тутакси щом се прислонил под него. Колко време спал – час-два ли, никой не знае… Но след като се събудил почувствал ужасен глад. Помислил си: „Колко съм гладен… Добре би било да има нещичко за хапване…” – и неочаквано се появили най-различни вкусни ястия. Без да се замисли нито за миг дори откъде се е взела храната, човекът лакомо се нахвърлил върху нея.

Когато утолил глада си, усетил жажда. И отново желанието му неочаквано се сбъднало – пред него се появил кристален съд с чиста прохладна вода. Утолил жаждата си той и понеже човекът си е човек, а за човека е присъщо да разсъждава – осенила го мисълта: „Откъде се появи цялата тази храна и вода?! По всичко личи, че това са зли духове! Присмиват ми се!” Изведнъж около човека се завихрили страшни, безтелесни чудовища, хилещи се зловещо!” Ужасен, човекът помислил: „Ще ме убият!” И духовете го убили…

Странно нещо са това човешките мисли, как ви се струва? Някои твърдят, че мислите притежават свойството да се материализират. Ако е така, единственото, което ни остава в това тъй интересно време, в което живеем, е да бъдем мноооого внимателни какво ни се върти из главите.

За общуването и хората

Макар и живеейки във време, когато комуникацията между хората е улеснена до най-голяма степен, често се случва да се разбираме трудно един друг или пък да се държим като неприятели. Това се получава обикновено по причина, че всеки влага различен смисъл в думите, с които се изразява или пък поради проявлението на различни негативни емоции, които допускаме да избуяват в нас.

Тази кратичка история ни дава още един поглед към темата:

Един мъдрец имал навика да се разхожда всеки ден по улиците на квартала, в който живеел. Неколцина от съседите му, когато го виждали започвали да го обсъждат и си шушукали нелицеприятни неща зад гърба му. Минавайки покрай тях обаче, той им се усмихвал кротко и им пожелавал винаги приятен ден.

Един ден негов приятел го попитал:

– Ти им се усмихваш и ги поздравяваш всеки път. Нима не изпитваш гняв към тях?

Мъдрецът отговорил:

– Виж сега, приятелю, когато ходя на пазар харча толкова, колкото имам в кесията си. Така е и при общуването с хората – мога да дам само това, с което е пълна душата ми.

А какво сте готови да дадете вие? Сигурна съм, че душата ви е изпълнена с прекрасни неща!

Инструментите на дявола

 

Има моменти в живота на човек, когато му иде да зареже всичко. Обикновено те са съпроводени с гняв, че нещата не се развиват според предварително начертания план или пък липсват различни неща като ресурси – пари, знания, време. Но понякога емоцията, която изпитваме може да бъде изразена в едно тихо нищонеправене. Обзема ни чувство на отчаяние, леност и безсмислие… Точно в този момент е хубаво да открием отново смисъл в нещата, които правим и да задвижим живеца в самите нас.

Преди няколко седмици бях писала за някои от начините да се мотивираме сами. Следващата приказка ни разкрива защо това е важно.

Преди много, много години Дяволът решил да продаде инструментите, с които упражнявал занаята си. Много грижливо ги поставил в стъклена витрина, за да могат всички да ги огледат добре. Каква колекция била само! Тук бил блестящият кинжал на Завистта, а близо до него бил разположен тежкият чук на Гнева. На друг рафт били изложени лъкът на Алчността и Желанието, а наоколо, артистично разпилени, били отровните стрели на Въжделението и Ревността. Там били също и оръдията на Страха, Гордостта и Ненавистта. И всички те били красиво изложени, всяко едно снабдено с етикетче с наименованието и цената.

А на най-красивия рафт, отделно от всички останали инструменти, лежал малък, неугледен и доста употребяван на вид дървен клин, на който висял етикет с надпис „Униние”. За учудване на всички, цената на този инструмент била по-висока, отколкото всички други взети заедно. Един посетител попитал Дявола защо е толкова висока цената на този странен инструмент и той отговорил:

– Наистина аз ценя този клин повече от всички инструменти в моя арсенал, защото той е единственият на който мога да се доверя, когато всички останали се окажат безсилни.

И той с нежност погладил дървения клин.

– Ако ми се удаде да вбия този клин в главата на човек – продължил Дяволът – той отваря място за всички останали инструменти.

Усмихнал се и добавил:

– Няма нищо по-смъртоносно от унинието.

Не знам защо, но оставам с подозрението, че Дяволът е доста добър търговец – успял е да ни продаде всичките си инструменти. Освен това се е изхитрил да му вършим работата – използваме инструментите доста успешно, както срещу другите, така и срещу самите нас.

И внимавайте с унинието!

Колко приятели са нужни на човек?

В днешно време приятелството изглежда, че е твърде достъпно – сприятеляваме се с простото натискане на едно бутонче. Същото време и усилие ни коства и разприятеляването… (Каква чудна думичка е влязла в езика ни! Никога преди ерата на Facebook не би ми хрумнала!)

Но тази малко странна история за приятелството ме накара да се размисля повече за него и какво е то за мен.Веднъж един човек отишъл при известен мъдрец и попитал:
– Учителю, бих искал да знам колко приятели трябва да има човек? Чувал съм поговорката: „По-добре да имаш сто приятели, отколкото сто жълтици”, но ми се струва, че ако си търся много приятели, то някак си ще изглежда неестествено. Още повече, че не винаги разбираш какъв човек стои пред теб и дали наистина е способен на истинско приятелство, а пък и за себе си не мога да кажа дали ще остана предан на всички…
– Ще ти дам отговора, който търсиш – казал Учителят. – По-скоро ти сам ще го откриеш. Виждаш ли онази висока ябълка? Това е едно от най-високите дървета в района. Иди и ми откъсни един плод от върха.
Повдигнал глава човекът и погледнал осветените от слънцето ябълки на върха на дървото и отговорил:
– Но, Учителю, това всъщност е доста високо дърво. Как ще мога да стигна ябълките?
– Ами… извикай някой приятел и заедно ще го стигнете – отговорил мъдрецът.
Човекът повикал свой приятел, качил се на гърба му, но все още бил далече от върха.
– Нищо не се получава – промърморил огорчен.
– А ти… повече приятели нямаш ли? – усмихнал се Учителят.
Човекът повикал още няколко свои познати. Те се качвали един другиму върху раменете, построявали живи пирамиди, протягали ръце към върха, но… конструкциите се разрушавали, хората падали… Така и не им се удало да се доберат до върха.
Мъдрецът наблюдавал всичко това. Извикал човека при себе си и попитал:
– Сега разбра ли колко приятели му трябват на човек?
– Да, Учителю, разбрах – отговорил човека като потърквал натъртеното си коляно – нужни са много, за да може заедно да решаваме всеки проблем!

Учителят поклатил глава:

– На пръв поглед е така… нужни са много хора. Или пък един разумен човек, на когото да му дойде светлата мисъл – да донесе стълба!

А на вас … колко приятели са ви нужни?

Лично аз никога не съм се замисляла за броя… А пък и не той ми е бил важен. Приятелите са тези специални хора в живота ми, с които споделям. Тези, които още от първата среща имам чувство, че познавам отдавна. Тези, с които може заедно да си мълчим в тишина и пак да ни е хубаво… И не винаги са най-разумни или пък, опази Боже, практични (да ме прощават :) ). Този път мисля да не се съглася съвсем с Учителя! :)

А вие?

Справедлив ли е животът?

Забелязала съм, че има два вида мрънкащи хора – едните недоволстват, защото не получават това, което искат, а другите – точно обратното. Искали са нещо много силно, след което са го получили и въпреки това да са недоволни. И едните, и другите обикновено обвиняват неблагоприятното стечение на обстоятелствата, всичко живо наоколо, а те са били толкова, толкова отдадени, желаели са най-доброто, всичко са направили, а ето на сега… Ядец!

А това е една историйка за един ревностен мъченик на каузата.

– Колко несправедлив е животът! – жалвал се един ученик на Учителя. – Винаги си купувам мляко от една селянка. То винаги е прясно, маслено и не е скъпо. Но вчера сутринта, по пътя към пазара се замислих за нещо и кобилата ми свърна в друга пресечка. И след това се наложи дълго да се връщам обратно. На същото отгоре глупавото животно се заинати и не искаше да върви по-бързо. И понеже закъснявах вече ужасно, слязох от коня и тръгнах пеш. Разбира се, млякото беше свършило! Но понеже исках точно от него побягнах да настигна човека, който беше купил последната бутилка и купих от него млякото три пъти по-скъпо!

– Твоето желание се е сбъднало и затова животът е несправедлив?! – учудил се Учителят.

– Ами млякото хич не беше хубаво, а на същото отгоре цяла нощ ме боля корема… – промърморил ученикът.

– Разбирам… – разсмял се Учителят. – Получил си това, което си искал, но си останал недоволен от резултата. И целият свят се оказва виновен, макар че през цялото време те е възпирал от тази покупка. Време е да си научиш урока, а на коня си купи най-хубавия овес!

Нещо подобно да ви се е случвало напоследък? Е, поне не сте сами… Мрън-мрън, ще купувате ли днес овес? :)

Великата истина

След великите дни и празници дойде времето и на Великата истина :)

Често, увлечени в чертането на грандиозни планове и бленувайки за промяна, забравяме за един съществен момент. Или пък ако случайно се сетим, правим всичко възможно да се разсеем и го пропускаме… Вместо това сме се специализирали в намирането на оправдания. Кое от кое по-оригинално :) Намираме си и добре звучащи обосновки – позоваваме се на лошо стекли се обстоятелства, злонамерени хора, дори на някакви мистични сили, и то разбира се, съвсем извън нас…

Тук правя пауза, оставям за малко дълбокомислените слова и се обръщам към по-мъдрите:

Една нощ в провинцията, където се намирал будисткият манастир, завалял силен сняг. На сутринта, буквално газейки сняг до пояс, учениците трудно се добирали до залата за медитация. Учителят започнал сутрешната си реч с въпрос:
– Кажете ми, моля, как следва да се постъпи в тази ситуация?
Един от учениците казал:
– Трябва да се молим с цялата си душа снегът да се разтопи възможно най-скоро.
Друг добавил:
– Може просто да си седим по килиите, а снегът така или иначе ще си отмине.
Трети дълбокомислено споделил:
– Този, който познава истината и заблудите на света, трябва да му бъде все едно – дали има сняг или няма.
Изслушал ги Учителят и казал:
– Слушайте ме сега внимателно…
Учениците се подготвили да не изпуснат и най-малката подробност от великата мъдрост, която щял да сподели техният водач.
Погледнал ги Учителят, въздъхнал и казал:
– Лопатите в ръце – и… действайте!

И така… Да си довърша приказката от по-горе – хубаво е от време на време да си припомняме, че нещото, което ни приближава най-бързо до крайния резултат и най-важният ускорител на промяната, е… действието! Да се хващаме за лопатите! :)

Ангелска неволя

В дните на Страстната седмица, сблъсквайки се с различни житейски казуси, са ме обзели едни сериозни мисли. Мисли за качеството на живот, за различните избори, които правим, за възможностите, които имаме в живота и как понякога ги пропускаме незабелязано или ги пропиляваме с лека ръка. И още – за любовта към себе си…

Но сериозни мисли срещу задаващите се празници са сериозно нещо… Затова простичко казано…

Имало едно време… може би до вчера, а може и до днес един ангел хранител… Един ден неговият началник го извикал на доклад…
Старшият ангел погледна строго подчинения си:
- Докладвай. С две думи.
- Жив е. Ходи на работа. Надява се на нещо…
- И на какво?
- Ами, трудно е да се каже. Два пъти му изпращах знаменателни сънища – хич не ги и забеляза. Говори, че се изморява на работа.
- А работата му как върви?
- Ами като при всички. Шефове. Пушене. Слухове.
- Началниците му строги ли са?
- Е, шефовете са си шефове. Като навсякъде… Поради някаква причина той се страхува от тях.
- А страховете му гониш ли редовно?
- Разбира се. Още по път за офиса. Махам с криле над главата му. Облаците даже издухвам. Какво ли не направих слънцето поне да забележи!
- А след работа?
- Пазаруване. Телевизия. Мие съдовете. Интернет. Спи.
- А телевизора опита ли да развалиш?
- Разбира се. Непонятно защо друг си купи?!
- А понякога интернет спираш ли?
- Пет дни поред. Но започна да остава на работа. До късно. Това е възможно при тях.
- Така… А през почивните дни?
- Спи до обяд. Мотае се нещо. Вечер – с приятели. Безсмислени разговори. Алкохол. В къщи се прибира на зазоряване. Като се събуди – главоболие. Останалото време – под одеалото. Или пред телевизора. Или пред компютъра.
- А с жените как е? Намери ли подходяща?
- Да, съвсем наблизо при това живее. През три къщи. В един и същи супермаркет пазаруват.
- Случайна среща уреди ли?
- Да – както е по предписание. А извън инструкциите – на автобусната спирка. Също – по празниците.
- Линиите на съдбата провери ли?
- Да – съвпадат. Там е работата…Този човек… Този начин на живот… Не мога повече, шефе! Не издържам! Това е мисия невъзможна!
- Приказки! Къде ти е списъка със силнодействащите средства?
- Ето го, шефе – грип с висока температура, фрактури, автомобилна авария, разоряване, пожар, улични безпорядъци, икономическа криза, гражданска война…
- Достатъчно! Стига му това! Двеста осемдесет и седми поред подобен доклад! Съвсем се отучихте да работите! И така – свържи се с паралелния поток. В името на Любовта считай, че получаваш разрешение за прилагане на крайните мерки. Само че ги прилагай една по една…

Та така с ангела… А как е при вас? И докъде сте стигнали по списъка с крайните мерки? :)

 

Кога правим промяна?

Кога правим промяна?
Изключително интересна и любопитна ми е темата за промяната. Изследвам я в продължение на години и в тясна връзка с професията ми на коуч.
Кога човек се нуждае от промяна? Кое го предизвиква да я предприеме? Кога наистина се случва промяната? В кой точно момент? Кой е лостът, който я задвижва? Как разбираме, че е настъпило време за промяна?
В течение на годините открих различни отговори на тези въпроси – и на базата на личния си опит, и по време на работата с моите клиенти.
Съвсем наскоро се натъкнах ненадейно на още един доста интересен и неочакван отговор. А може би не е било съвсем случайно, а отново е настъпил момент в живота ми за нещо ново и предизвикателно. :)

Ето я и самата история:
Веднъж един човек минавал покрай една къщурка потънала в зеленина. На верандата, люлеещи се в кресла, си почивали двама старци – мъж и жена. А между тях лежало кученце, което скимтяло… като че ли от болка. Почудил се човека за какво ли скимти кученцето.
На следващия ден той отново минавал покрай същата тази къщичка. Двойката старци отново била там, в люлеещите се кресла, а кученцето все така издавало жалния си звук. Озадаченият човек си обещал, че и ако на следващия ден кученцето продължава все така да скимти, ще се позаинтересува за него.
И действително на следващия ден картинката била отново същата: старицата кротко се люлеела в креслото, старецът четял вестник, а кученцето на своето си място отново жално скимтяло.
– Извинете ме, мили хора – полюбопитствал той – но какво се е случило с кученцето ви?
– С него ли? – попитала старицата. – Ами просто лежи върху един гвоздей.
Смутен от отговора й, човекът попитал:
– Но ако лежи върху гвоздея защо просто не стане оттам?
Старицата се усмихнала и казала с приветлив, ласкав глас:
– Ами значи него го боли толкова, колкото да скимти, но не толкова, че да се махне оттам.

А при вас как е? Докъде е стигнал гвоздеят? :)