You are currently browsing the archives for the Блог category


За общуването и хората

Макар и живеейки във време, когато комуникацията между хората е улеснена до най-голяма степен, често се случва да се разбираме трудно един друг или пък да се държим като неприятели. Това се получава обикновено по причина, че всеки влага различен смисъл в думите, с които се изразява или пък поради проявлението на различни негативни емоции, които допускаме да избуяват в нас.

Тази кратичка история ни дава още един поглед към темата:

Един мъдрец имал навика да се разхожда всеки ден по улиците на квартала, в който живеел. Неколцина от съседите му, когато го виждали започвали да го обсъждат и си шушукали нелицеприятни неща зад гърба му. Минавайки покрай тях обаче, той им се усмихвал кротко и им пожелавал винаги приятен ден.

Един ден негов приятел го попитал:

– Ти им се усмихваш и ги поздравяваш всеки път. Нима не изпитваш гняв към тях?

Мъдрецът отговорил:

– Виж сега, приятелю, когато ходя на пазар харча толкова, колкото имам в кесията си. Така е и при общуването с хората – мога да дам само това, с което е пълна душата ми.

А какво сте готови да дадете вие? Сигурна съм, че душата ви е изпълнена с прекрасни неща!

Разстоянието

Вчера разбрах колко е важно да имаш VPN в офиса.

Разболях се. Наложи ми се да работя дистанционно, от вкъщи. И нямането на VPN ми създаде главоболия, както и на колегите, които тормозех да ми пращат разни файлове по мейла и да ми четат някакви работи по телефона.

Всъщност не знам кое е по-добре, VPN или Remote Desktop – второто позволява да си ровичкам и по „личния” служебен компютър, докато първото май позволява да си ровичкам само из сървъра.

Няма значение, де, тъй като нито едното нямам. Трябва да се преборя с IT-то ни, за да ни създаде това удобство.

По принцип да работиш от вкъщи е малко по-неефикасно, поради наличието на конкретни дразнители – котки, хладилник, телевизор, баня и т.н. (порно…), но когато освен това нямаш лесен и удобен достъп до работните си файлове, а кореспонденцията се води чрез уебмейл, тогава ефикасността пада драстично, а стресът се увеличава експоненциално. Мисля, че затруднената комуникация само влоши и без това трагичното ми състояние.

Днес съм добре, на работа съм – не от вкъщи. Всичко става по-плавно.

Всъщност разстоянието от дома до офиса май е по-голямо от измерението му в метри и километри. Когато съм вкъщи съм толкова далече от офиса, че липсата на удобства от сорта на VPN ме отдалечава още повече, почти отвъд хоризонта.

Вярно, че когато има VPN, офисът може да присъства вкъщи по всяко време. Но ако човек все пак си постави някакви ограничения и го ползва единствено когато е наложително, тогава няма страшно.

Та да си кажа: искам VPN!

Луда спортна седмица

Измина една седмица, която няма как да не провокира поне няколко разговора в офиса още днес, в понеделник. И темата няма да бъде лошото време в неделя, болежките в главата и гърба след съботното изтрещяване, а спортните мероприятия, които се случиха и ни завлядяха като стихия.

Да започнем с волейбола. Лудо и шеметно начало с три бързи и смазващи победи. България буквално полудя, за да се стигне до съботното фиаско. Години наред дъвчем клишето, че като сме заедно с германците винаги губим. Е, видяхме какво се случва, когато сме срещу тях. Развинтиха ни насред лъскавата нова зала, само на 5 км от центъра на София. Типично по нашенски, уволнихме част от екипа. Назначаваме нов мениджър и цялата менажерия продължава да жъне успехи или да ниже провали. Зависи от тях.

Тъжно е, че отново се говори за отказали се, за политически решения и куп гнусотии, които нямат място в темата. Хубавото е, че непостоянната тълпа, по принцип, този път прояви характер и горещо аплодира вече сваления от пост национален селекционер. На всеки екип, ако аналогията е уместна, пожелавам да има по един Владимир Николов. Не искам да бъда лош пророк, но скоро няма да имаме нито такъв треньор, нито такъв капитан. Единият, за щастие, все още е на разположение.

И да завършим с футбол, за да има тема за разговор и за мъжката част от офисния контингент…

Лудост в Англия и логичен край в Италия и Испания.

Сити направи страхотен сезон, сериозно! Щастлив съм, че Юнайтед загуби титлата, защото това е една малка победа на всички нас над наглия аристократ. Мисля, че натриването на почервенелия от високо кръвно и високомерие нос на Сър-а е чудесен край на сезона. Агонията на Димитър свърши, надявам се! Тъжно е, че Тотнъм не успя да изпревари Арсенал, но логичното ще се случи следващата година. Тъжно е, че Ливърпул хвана грешния автобус и слезе 7 спирки по-надолу. Тъжно е, че Болтън отива в друга лига, която не гледам.

В Италия – ненормален Ювентус направи немислимото и взе титлата без нито една загуба. Медиите тиражират тази новина, но не съзнават, че Старата госпожа загуби най-галантния си любимец – Алесандро Дел Пиеро. Загубата е огромна и едва ли ще се появи нов Але, ако няма някакво второ нареждане. В Милан жертвите бяха много повече… Загубена титла и част от цвета на отбора, макар и със средна възраст 36!

Испания. Ок, вие там ще си се разберете кой е вкарал 50 и кой е взел 100.

А докато мисълта ми течеше в посока спорт, по телевизора се появи някакъв български Кристиано, който загатна, че в България също има футбол.

Амин!

Инструментите на дявола

 

Има моменти в живота на човек, когато му иде да зареже всичко. Обикновено те са съпроводени с гняв, че нещата не се развиват според предварително начертания план или пък липсват различни неща като ресурси – пари, знания, време. Но понякога емоцията, която изпитваме може да бъде изразена в едно тихо нищонеправене. Обзема ни чувство на отчаяние, леност и безсмислие… Точно в този момент е хубаво да открием отново смисъл в нещата, които правим и да задвижим живеца в самите нас.

Преди няколко седмици бях писала за някои от начините да се мотивираме сами. Следващата приказка ни разкрива защо това е важно.

Преди много, много години Дяволът решил да продаде инструментите, с които упражнявал занаята си. Много грижливо ги поставил в стъклена витрина, за да могат всички да ги огледат добре. Каква колекция била само! Тук бил блестящият кинжал на Завистта, а близо до него бил разположен тежкият чук на Гнева. На друг рафт били изложени лъкът на Алчността и Желанието, а наоколо, артистично разпилени, били отровните стрели на Въжделението и Ревността. Там били също и оръдията на Страха, Гордостта и Ненавистта. И всички те били красиво изложени, всяко едно снабдено с етикетче с наименованието и цената.

А на най-красивия рафт, отделно от всички останали инструменти, лежал малък, неугледен и доста употребяван на вид дървен клин, на който висял етикет с надпис „Униние”. За учудване на всички, цената на този инструмент била по-висока, отколкото всички други взети заедно. Един посетител попитал Дявола защо е толкова висока цената на този странен инструмент и той отговорил:

– Наистина аз ценя този клин повече от всички инструменти в моя арсенал, защото той е единственият на който мога да се доверя, когато всички останали се окажат безсилни.

И той с нежност погладил дървения клин.

– Ако ми се удаде да вбия този клин в главата на човек – продължил Дяволът – той отваря място за всички останали инструменти.

Усмихнал се и добавил:

– Няма нищо по-смъртоносно от унинието.

Не знам защо, но оставам с подозрението, че Дяволът е доста добър търговец – успял е да ни продаде всичките си инструменти. Освен това се е изхитрил да му вършим работата – използваме инструментите доста успешно, както срещу другите, така и срещу самите нас.

И внимавайте с унинието!

Вторник

Вторник by @StassNikoloff

Вторниците ме мразят. Не знам защо, явно е някакво лично отношение. Сигурно защото съм роден в четвъртък и много си харесвам четвъртъците. Даже любимото ми число е 4.

Повечето хора имат проблем с понеделниците – тогава започва седмицата, почивката е зад гърба ти, работата започва да се трупа, трудно влизаш в ритъм…

Други страдат от петъците – не друго, петък си е петък, нали, TGIF, ама точно тогава някакви неща закъсняват, тружениците остават след работно време за да смогнат с всичко…

А аз се побърквам от вторниците. И те не ме обичат. Вторник ще дойде и нещо ще почне да закъснява – чакан важен мейл, например. Прогресивно! Сутринта нещата са ОК (въпреки че се събудих кисел, сигурно защото е вторник), но до обяд вече са започнали да се претрупват. Изпускаме срокове, объркваме планове, търсим хора, тях ги няма, няма кой да ги замести… И накрая оставам след работа да си доработвам.

Основно във вторник.

Заболя ме главата.

Да, днес всички са се окопитили – оцелели са през понеделника, набрали са скорост, вдигнали са мерника, и… са го насочили към мен.

Мрън!

Обикновено искам вторникът да свърши бързо. Ако ще си взимам един ден отпуска, то той ще е във вторник.

Има ли песен, посветена на вторник? Може и да има, ама аз не се сещам. А ако някой ми я посочи, сигурно няма да я харесам. На вторник трябва да се посещават лоши комикси, не песни!

Искам panic button за вторниците!

Сигурно съм единственият, който би казал TGIW :)

(10x @StassNikoloff за картинката!)

Колко приятели са нужни на човек?

В днешно време приятелството изглежда, че е твърде достъпно – сприятеляваме се с простото натискане на едно бутонче. Същото време и усилие ни коства и разприятеляването… (Каква чудна думичка е влязла в езика ни! Никога преди ерата на Facebook не би ми хрумнала!)

Но тази малко странна история за приятелството ме накара да се размисля повече за него и какво е то за мен.Веднъж един човек отишъл при известен мъдрец и попитал:
– Учителю, бих искал да знам колко приятели трябва да има човек? Чувал съм поговорката: „По-добре да имаш сто приятели, отколкото сто жълтици”, но ми се струва, че ако си търся много приятели, то някак си ще изглежда неестествено. Още повече, че не винаги разбираш какъв човек стои пред теб и дали наистина е способен на истинско приятелство, а пък и за себе си не мога да кажа дали ще остана предан на всички…
– Ще ти дам отговора, който търсиш – казал Учителят. – По-скоро ти сам ще го откриеш. Виждаш ли онази висока ябълка? Това е едно от най-високите дървета в района. Иди и ми откъсни един плод от върха.
Повдигнал глава човекът и погледнал осветените от слънцето ябълки на върха на дървото и отговорил:
– Но, Учителю, това всъщност е доста високо дърво. Как ще мога да стигна ябълките?
– Ами… извикай някой приятел и заедно ще го стигнете – отговорил мъдрецът.
Човекът повикал свой приятел, качил се на гърба му, но все още бил далече от върха.
– Нищо не се получава – промърморил огорчен.
– А ти… повече приятели нямаш ли? – усмихнал се Учителят.
Човекът повикал още няколко свои познати. Те се качвали един другиму върху раменете, построявали живи пирамиди, протягали ръце към върха, но… конструкциите се разрушавали, хората падали… Така и не им се удало да се доберат до върха.
Мъдрецът наблюдавал всичко това. Извикал човека при себе си и попитал:
– Сега разбра ли колко приятели му трябват на човек?
– Да, Учителю, разбрах – отговорил човека като потърквал натъртеното си коляно – нужни са много, за да може заедно да решаваме всеки проблем!

Учителят поклатил глава:

– На пръв поглед е така… нужни са много хора. Или пък един разумен човек, на когото да му дойде светлата мисъл – да донесе стълба!

А на вас … колко приятели са ви нужни?

Лично аз никога не съм се замисляла за броя… А пък и не той ми е бил важен. Приятелите са тези специални хора в живота ми, с които споделям. Тези, които още от първата среща имам чувство, че познавам отдавна. Тези, с които може заедно да си мълчим в тишина и пак да ни е хубаво… И не винаги са най-разумни или пък, опази Боже, практични (да ме прощават :) ). Този път мисля да не се съглася съвсем с Учителя! :)

А вие?

Ритуали

Сутрин ставам.

Пия кафе на терасата с една цигара – няма зима, няма лято.

Минавам през банята и си взимам протяжен душ под звуците на любимото радио.

Мия си зъбите.

Пускам си музика на лаптопа и чакам да поизсъхна.

Ровичкам в Twitter и Facebook.

Обличам се.

30 минути пеш към офиса – няма зима, няма лято.

По пътя пуша 2 цигари.

Слушам си любимото радио на смартфона.

Преди да вляза в офиса се чеквам във Foursquare.

Влизам в офиса и си правя зелен чай с рейши.

Зареждам Outlook, Excel, Chrome и Skype.

Пуша една цигара докато зареди всичко – особено Outlook.

Чеквам се на Терасата във Foursquare.

Храня рибките, ако вече някой друг не ги е нахранил.

Работя и слушам музика – Winamp, Deezer, ex.fm, YouTube, Grooveshark…

Facebook, Twitter, Google Calendar са pin-нати табове в Chrome.

Когато свърши чашата зелен чай си правя билков чай.

Пуша на терасата.

Когато свърши билковият чай си правя нов билков чай.

Цял ден пия билков чай.

Понякога следобед си купувам един тъмен шоколад с цели лешници.

Пуша на терасата.

Преди да си тръгна проверявам дали не е нужно да сменя водата на рибките, или да изчистя филтъра на аквариума.

След като изляза си пускам любимите MP3-ки на смартфона.

Стигам до мястото с хората и бирите.

Пием бира, ядем пица или пържени картофи със сирене и чеснов сос. Може и цаца.

Добавям черен пипер.

Прибирам се и се занимавам с умности и глупости.

Приспивам се с Family Guy.

Спя.

 

Това са моите ритуали, които подреждат деня ми. Всичко друго е непредсказуемо, хаотично, динамично, интересно, весело, депресиращо, приятно, гадно, топло, студено, сухо, мокро…

Различно и разнообразно, шарено като стъклени топчета.

А ритуалите – те са онзи съд, който успява да усмири топчетата.

 

(И да не забравя – през цялото време съм в Twitter)

Справедлив ли е животът?

Забелязала съм, че има два вида мрънкащи хора – едните недоволстват, защото не получават това, което искат, а другите – точно обратното. Искали са нещо много силно, след което са го получили и въпреки това да са недоволни. И едните, и другите обикновено обвиняват неблагоприятното стечение на обстоятелствата, всичко живо наоколо, а те са били толкова, толкова отдадени, желаели са най-доброто, всичко са направили, а ето на сега… Ядец!

А това е една историйка за един ревностен мъченик на каузата.

– Колко несправедлив е животът! – жалвал се един ученик на Учителя. – Винаги си купувам мляко от една селянка. То винаги е прясно, маслено и не е скъпо. Но вчера сутринта, по пътя към пазара се замислих за нещо и кобилата ми свърна в друга пресечка. И след това се наложи дълго да се връщам обратно. На същото отгоре глупавото животно се заинати и не искаше да върви по-бързо. И понеже закъснявах вече ужасно, слязох от коня и тръгнах пеш. Разбира се, млякото беше свършило! Но понеже исках точно от него побягнах да настигна човека, който беше купил последната бутилка и купих от него млякото три пъти по-скъпо!

– Твоето желание се е сбъднало и затова животът е несправедлив?! – учудил се Учителят.

– Ами млякото хич не беше хубаво, а на същото отгоре цяла нощ ме боля корема… – промърморил ученикът.

– Разбирам… – разсмял се Учителят. – Получил си това, което си искал, но си останал недоволен от резултата. И целият свят се оказва виновен, макар че през цялото време те е възпирал от тази покупка. Време е да си научиш урока, а на коня си купи най-хубавия овес!

Нещо подобно да ви се е случвало напоследък? Е, поне не сте сами… Мрън-мрън, ще купувате ли днес овес? :)

А би било хубаво…

Напоследък започнах отново да спортувам. Нищо особено – 2-3 пъти в седмицата на фитнес, и 2-3 пъти в седмицата задъхано търчане в парка пред вкъщи, последвано от измъчено хриптене. Обаче е много приятно! Не толкова по време на мъчителните и непривични за мен физически усилия, колкото след това, когато има едно приятно, блажено чувство на умора и изпълнен дълг (към самия мен).

Обаче заради тези издевателства над собствения ми epic мързел се налага да се лишавам от следработната си бира 2-3 пъти седмично (за да ходя на фитнес), и да се лишавам от час и половина заслужен сън 2-3 пъти седмично (за да тичам в парка).

И все пак, приятно е.

А би било хубаво да мога да отделя едни 2 часа в обедната почивка и да ходя в някой близък фитнес. Ама 2 часа са малко много за обедна почивка, а по-малко време просто няма да стигне. Все пак трябва да успея да набутам разходката до залата, поне час тежко дишане, съпроводено с втренчен, съсредоточен поглед (тип „запек”), един бърз душ (а моите никога не са бързи!), връщането до офиса, и може би даже нещо за гризане в крачка (за да спестя време).

И така. Засега продължавам с ранното ставане и спорадичното безбирие, а в обедната си стоя в офиса и наваксвам закъснението след сутрешния джогинг и по-ранното излизане преди вечерния фитнес.

Но поне се движа! :)

24 април

24 Април

Ровейки в wikipedia, попаднах на един интересен факт. На този ден (24 април) са били представени и първото PC, и първата “Ябълка”. Едното събитие е през 81-ва, а другото – през паметната 84-та. Едва ли ще си направя труда да изровя цялата история. Достатъчно е, че трябва да почетем тези случки, които сега ни осигуряват комфорта на офисния стол, както и уменията да правим неща, за които не подозираме.

Дали появата на персоналния компютър (в това число разбирай и служебния) не ни превърна в широки специалисти по всичко? Започнахме да разбираме от това и онова, да правим и това, и онова. Уменията ни прогресивно растат в неизвестна посока, защото имаме достъп буквално до всичко. От всичко искаме да опитаме. Лакомията ни за повече и повече умения няма край. И накрая, ако ни запитат: “Как се прави това…?”, отговорът е “Чакай да проверя и ще ти кажа”.

Хубаво е да сме фотографи, художници, музиканти, режисьори, математици, химици, алхимици, лекари и политици. Хубаво е да се развиваме като спортни коментатори, ядрени физици, шофьори, монтьори и каквото още се сетите. Но хубаво е понякога да се запитаме дали големият Стив не причини голяма вреда на човечеството като му бутна в ръцете персонален компютър…

А на този ден са се случили и други паметни събития, за които забравяме. Родена е Лили Иванова, роден е Бойко Неделчев (другата Икебана). Дали просто да не запеем от щастие и да изключим компютрите поне за 3 минути?