неСъбота

Вън е валяло малко. Рано е. Капките изглеждат като роса.

Събота. Не точно.

Добро утро!

Ден, в който не се става рано. Но само по принцип. Днес отработваме нещо си – дори не знам какво. Освен това “отработваме” е твърде силна дума за принципната динамика на тези непочивни съботи – стоим в офиса, чоплим нещо, но в повечето случаи наистина няма какво да свършим. Все пак работим с хора, а голяма част от тях днес отсъстват, или просто са на същото дередже и само присъстват телом. Духом спят.

Някои чистят.

Но поне едно предимство имат тези дни – изкарват ме по-рано от леглото и не си проспивам сутринта. Не че има нещо лошо в мързелуването, просто понякога е хубаво да видя как изглежда и съботната утрин. Може да е различна, нали? И всъщност да си в офиса без да си притиснат от спешни задачи и без да се задъхваш от непрестанно общуване е доста различно усещане. Спокойствие!

Ето! Ето истинския плюс на работните съботи: разбираш какво представлява абсолютното офисно спокойствие. Слушаш си Moloko – Familiar Feeling (поне аз в момента това слушам) и някак се разпльокваш по стола. Дремеш с отворени очи, поглеждаш си мейла със смесица между надежда и очакване… И преминаваш към следващата песен.

Разбира се, предпочитам неработните съботи. Предполагам се подразбира, но аз да си кажа.

Продължавам със Sara Tavares – Bue (voce e…) а на вас пожелавам приятна събота и мързелива неделя!

Великата истина

След великите дни и празници дойде времето и на Великата истина :)

Често, увлечени в чертането на грандиозни планове и бленувайки за промяна, забравяме за един съществен момент. Или пък ако случайно се сетим, правим всичко възможно да се разсеем и го пропускаме… Вместо това сме се специализирали в намирането на оправдания. Кое от кое по-оригинално :) Намираме си и добре звучащи обосновки – позоваваме се на лошо стекли се обстоятелства, злонамерени хора, дори на някакви мистични сили, и то разбира се, съвсем извън нас…

Тук правя пауза, оставям за малко дълбокомислените слова и се обръщам към по-мъдрите:

Една нощ в провинцията, където се намирал будисткият манастир, завалял силен сняг. На сутринта, буквално газейки сняг до пояс, учениците трудно се добирали до залата за медитация. Учителят започнал сутрешната си реч с въпрос:
– Кажете ми, моля, как следва да се постъпи в тази ситуация?
Един от учениците казал:
– Трябва да се молим с цялата си душа снегът да се разтопи възможно най-скоро.
Друг добавил:
– Може просто да си седим по килиите, а снегът така или иначе ще си отмине.
Трети дълбокомислено споделил:
– Този, който познава истината и заблудите на света, трябва да му бъде все едно – дали има сняг или няма.
Изслушал ги Учителят и казал:
– Слушайте ме сега внимателно…
Учениците се подготвили да не изпуснат и най-малката подробност от великата мъдрост, която щял да сподели техният водач.
Погледнал ги Учителят, въздъхнал и казал:
– Лопатите в ръце – и… действайте!

И така… Да си довърша приказката от по-горе – хубаво е от време на време да си припомняме, че нещото, което ни приближава най-бързо до крайния резултат и най-важният ускорител на промяната, е… действието! Да се хващаме за лопатите! :)

Следваканционно

Да се върнеш в офиса след почивка. Тежко! Ненаспал се, излязъл от работните релси, главата ти още се рее из Балкана, мързи те…

Такъв шок! И то след само 4 почивни дни. А онези, които са си позволили да развеят крачоли за по-дълго? За тях не ми се мисли! Отпуската е приятно нещо, пълно с неща, различни от работното ежедневие. Но завръщането след това е леко депресиращо.

За наша радост, почти всички са на това дередже. Малко са онези, които след отпуска се впускат със 100км/ч в работните си задължения, по такъв начин, щото да ни засрамят и да ни карат да им дишаме прахоляка. Напротив – всички заедно задвижваме машината, бавно набираме инерция… и до идната седмица всичко отново хвърчи с пълна пара.

То, като се замисля, ваканциите са промяна, но промяна е и завръщането в офиса след заслужена почивка. Друга промяна.

А промените са нещо хубаво и полезно. Позволяват да видиш нещата с един поотвикнал, леко изненадан поглед. Малко сънен.

То е като да пишеш някакъв дълъг текст и да си дадеш почивка от него, за да може после да го прочетеш като страничен наблюдател и да откриеш какви грешки си допуснал. Защото да, грешки винаги има. Няма как, хора сме.

И всъщност, стига да харесваш работата си и колегите си, тази малка депресия преминава леко. Хем и общото мрънкане ви сплотява.

Надявам се, че сте оставили работата зад себе си по време на празниците, иначе гореспоменатата промяна отпада като положителен фактор :)

Добре дошли отново!

Ангелска неволя

В дните на Страстната седмица, сблъсквайки се с различни житейски казуси, са ме обзели едни сериозни мисли. Мисли за качеството на живот, за различните избори, които правим, за възможностите, които имаме в живота и как понякога ги пропускаме незабелязано или ги пропиляваме с лека ръка. И още – за любовта към себе си…

Но сериозни мисли срещу задаващите се празници са сериозно нещо… Затова простичко казано…

Имало едно време… може би до вчера, а може и до днес един ангел хранител… Един ден неговият началник го извикал на доклад…
Старшият ангел погледна строго подчинения си:
- Докладвай. С две думи.
- Жив е. Ходи на работа. Надява се на нещо…
- И на какво?
- Ами, трудно е да се каже. Два пъти му изпращах знаменателни сънища – хич не ги и забеляза. Говори, че се изморява на работа.
- А работата му как върви?
- Ами като при всички. Шефове. Пушене. Слухове.
- Началниците му строги ли са?
- Е, шефовете са си шефове. Като навсякъде… Поради някаква причина той се страхува от тях.
- А страховете му гониш ли редовно?
- Разбира се. Още по път за офиса. Махам с криле над главата му. Облаците даже издухвам. Какво ли не направих слънцето поне да забележи!
- А след работа?
- Пазаруване. Телевизия. Мие съдовете. Интернет. Спи.
- А телевизора опита ли да развалиш?
- Разбира се. Непонятно защо друг си купи?!
- А понякога интернет спираш ли?
- Пет дни поред. Но започна да остава на работа. До късно. Това е възможно при тях.
- Така… А през почивните дни?
- Спи до обяд. Мотае се нещо. Вечер – с приятели. Безсмислени разговори. Алкохол. В къщи се прибира на зазоряване. Като се събуди – главоболие. Останалото време – под одеалото. Или пред телевизора. Или пред компютъра.
- А с жените как е? Намери ли подходяща?
- Да, съвсем наблизо при това живее. През три къщи. В един и същи супермаркет пазаруват.
- Случайна среща уреди ли?
- Да – както е по предписание. А извън инструкциите – на автобусната спирка. Също – по празниците.
- Линиите на съдбата провери ли?
- Да – съвпадат. Там е работата…Този човек… Този начин на живот… Не мога повече, шефе! Не издържам! Това е мисия невъзможна!
- Приказки! Къде ти е списъка със силнодействащите средства?
- Ето го, шефе – грип с висока температура, фрактури, автомобилна авария, разоряване, пожар, улични безпорядъци, икономическа криза, гражданска война…
- Достатъчно! Стига му това! Двеста осемдесет и седми поред подобен доклад! Съвсем се отучихте да работите! И така – свържи се с паралелния поток. В името на Любовта считай, че получаваш разрешение за прилагане на крайните мерки. Само че ги прилагай една по една…

Та така с ангела… А как е при вас? И докъде сте стигнали по списъка с крайните мерки? :)

 

Социалните активности

Социалните активности

Имате нови покани за приятелство! Чудесно! Какъв по-хубав старт на деня. Толкова е вълнуващо да си приятел с Монката (!?!?!) или с Бюро за изгубени вещи. Докато безметежната радост от новите контакти те владее, вече си прегледал 47 галерии с остроумни картинки, повтарящи се в 58 фен-страници. Предстои да изкоментираш всичките 812 поста, които са на стената ти от снощи. Тъй като си овладял до съвършенство употребата на Alt + Tab, прочиташ актуалните новини и знаеш кой с кого спи, кой е убит, коя звезда е на диета и колко чинят яйцата в 3 азиатски държави.

Като един социално отговорен човек и загрижен за всеобщата информираност, започваш да споделяш нужно и ненужно инфо. Качваш снимки, споделяш публикации, лайк-ваш, черпиш приятелите си с това парче или с онова другото, коментираш… Кипи сериозен труд! А телефонът на спира да звъни. Защо те тормозят като си толкова зает в момента? Включваш се в 8 нови каузи и подписваш 12 петиции, като истински се тревожиш за групите клетки с различна пигментация на крилото на нощната пеперуда. Намираш всичките възможни снимки на насекомото и ги набучваш с игли в оная социална мрежа, приличаща на кичозен хербарий.

Междувременно виждаш, че социалното ти влияние намалява. Някакъв индекс бил паднал. Настават и едни тревоги, че нямаш нови последователи, въпреки че чуруликаш изумително. И защо оная готина девойка от Сингапур не ти отговаря на поканите?

А на въпроса дали ще поработиш днес, имаш готов отговор… “Нали вече се чекнах като дойдох в офиса”.

Кога правим промяна?

Кога правим промяна?
Изключително интересна и любопитна ми е темата за промяната. Изследвам я в продължение на години и в тясна връзка с професията ми на коуч.
Кога човек се нуждае от промяна? Кое го предизвиква да я предприеме? Кога наистина се случва промяната? В кой точно момент? Кой е лостът, който я задвижва? Как разбираме, че е настъпило време за промяна?
В течение на годините открих различни отговори на тези въпроси – и на базата на личния си опит, и по време на работата с моите клиенти.
Съвсем наскоро се натъкнах ненадейно на още един доста интересен и неочакван отговор. А може би не е било съвсем случайно, а отново е настъпил момент в живота ми за нещо ново и предизвикателно. :)

Ето я и самата история:
Веднъж един човек минавал покрай една къщурка потънала в зеленина. На верандата, люлеещи се в кресла, си почивали двама старци – мъж и жена. А между тях лежало кученце, което скимтяло… като че ли от болка. Почудил се човека за какво ли скимти кученцето.
На следващия ден той отново минавал покрай същата тази къщичка. Двойката старци отново била там, в люлеещите се кресла, а кученцето все така издавало жалния си звук. Озадаченият човек си обещал, че и ако на следващия ден кученцето продължава все така да скимти, ще се позаинтересува за него.
И действително на следващия ден картинката била отново същата: старицата кротко се люлеела в креслото, старецът четял вестник, а кученцето на своето си място отново жално скимтяло.
– Извинете ме, мили хора – полюбопитствал той – но какво се е случило с кученцето ви?
– С него ли? – попитала старицата. – Ами просто лежи върху един гвоздей.
Смутен от отговора й, човекът попитал:
– Но ако лежи върху гвоздея защо просто не стане оттам?
Старицата се усмихнала и казала с приветлив, ласкав глас:
– Ами значи него го боли толкова, колкото да скимти, но не толкова, че да се махне оттам.

А при вас как е? Докъде е стигнал гвоздеят? :)

Да вържеш или да не вържеш

…телефона си към служебния мейл?

Не е ли това една голяма дилема, наистина?

Излизаш вечер, виждаш се с приятели на бира, но половината ти съзнание е заето с факта, че един конкретен мейл така и не пристигна преди да си тръгнеш от офиса. А ти го чакаш! И си проверяваш служебния мейл през телефона.

Проверка.

Няма го този мейл, но пък друг е пристигнал. Отговаряш, къде ще ходиш!

Бира, картофки (със сирене и чеснов сос + черен пипер), пилешки крилца (ех, да имаше едни истински Buffalo wings някъде из България!), лафчета, вицове…

Проверка. Няма мейл.

Всички ти се чудят за тоя мейл. ОК, не всички, но повечето ти “нормални” приятели престават да бъдат “активно на работа” след като излязат вечер от офиса. АКО телефонът им звънне – да, ще се занимаят с конкретната задача (“пасивно на работа”), но не са като теб: дебнещи, очакващи, нетърпеливи едва ли не.

Проверка. Няма мейл.

Това твоето е някаква мода.

Напоследък сякаш е все по-важно човек да се покаже зает, трудолюбив, важен – професионалист. Юпи работа! И то не от типа young urban professional, а по-скоро young upwardly mobile professional, където mobile ще рече имам смартфон and I’m not afraid to use it!

Проверка. Няма мейл.

Ами как да има мейл, като е 21:19? Защо си мислиш, че точно този контрагент е решил да прекара вечерта си в офиса заради теб?

Проверка. Няма мейл.

Проверка. Няма мейл.

А може би е време да забравиш за мейла и да се насладиш на приятната компания?

И задължително един туит през Instagram на халбите ;)

Наздраве!

Аз – истинският!

Аз – истинският!

Маски.
Носим ги. Навсякъде.
В ежедневието. На работа. Вкъщи.
Пред приятелите. Пред началника. Дори и пред най-близките.
Дори и когато се забавляваме.
Рядко сме себе си. По-често – живеем с очакванията на другите за нас.
И тогава настъпва неудовлетворението. Неудовлетворение от всичко.
Причиняваме си това с надеждата да не ни разгадаят, да не прозрат същността ни.
Рядко успяваме да заблудим някого. Ако успеем, то е временно.
А всъщност – лъжем себе си.
Какво да направим?
Представете си, че сте на място сушаво, безводно. И копаете кладенец. За да стигнете до водата, трябва да копаете достатъчно дълго и да копаете достатъчно дълбоко.
Водата, която бликне, е като истинската ни същност – скъпоценна!
Да търсиш себе си е като да копаеш кладенец.
Изисква отговори на въпросите:
Къде съм аз? С кого?
Какво правя?
Какво всъщност умея да правя?
В какво вярвам?
Какво е ценно за мен?
За какво съм тук на тази земя?
С какво мога да допринеса за себе си, а също и за другите?
Кой съм аз? И кой искам да бъда?
И други такива неудобни въпроси…
Определено когато изоставим заблудите, пътят ни няма да е вече толкова гладък и удобен.
Наградата обаче е жизненост, спонтанност, свобода, обновена радост, самоуважение и любов към самия себе си и към другите.

И така… Кой си ти всъщност?

Пролетна умора

Пролетна умора

Пролетта е онзи момент, в който към така познатата ни умора (по принцип) слагаме извинителното етикетче “пролетна”. Всъщност какво ли не трябва да изтърпи горката пролет, която хем сме чакали с нетърпение, хем сега обвиняваме за всеобщото изтощение? Това е основната причина тази публикация да се появи в късния следобед, а не рано сутринта.

Ето няколко причини за пролетна и въобще всякаква умора, а вие ще прецените как да ги преборите:

1) Обяд – четири кюфтета с три гарнитури и всичко това добре полято с бири или вино + десерт – сигурен източник на умора и загуба на концентрация до края на работния ден. Някой препоръчват да се лекувате със салати и сок, но не звучи много серизно.

2) Рожден ден – страхотен повод, страхотен! Но ако е продължил до 6 сутринта, после неминуемо идва проклетата пролетна умора. В главата ви кънти разкривено “Happy birthday” от снощи и не ви се иска да сте се раждали дори. Специалистите съветват да ходите по-често на имен ден, сватба или новобранска и всичко ще бъде ОК.

3) Затворено помещение – работим в open space офиси на затворени прозорци. Ами ясно е, че и двете спомагат за умората. Липсата на въздух и атмосфера са силни фактори, които отключват пролетните състояния. Сменете работата си. Ако разнасяте вестници с колело и по цял ден въртите педали, тогава хем ще сте на въздух, хем ще натоварите атрофиралата си мускулатура, хем ще разберете какво е да си уморен от конкретна работа а не по принцип, защото е пролет.

4) Монитори – ах, тези монитори. Уж са прозорец към света, пък какво ни докарват? Тук съм категоричен, че умората идва не от самия монитор, а от съдържанието, което се показва на него. Не прекалявайте с новинарски сайтове, спрете за момент употребата на поучителни форуми и най-вече оставете за малко социалните мрежи. Социализирайте се навън. Ако не намерите с кого, значи пролетната умора е надвила и тръшнала всички.

5) Стрес, шок и ужас – кога тези три състояния ще ни оставят на спокойствие? Всъщност въпросът е кога вие ще ги оставите и ще живеете щастливо без тях.

Запомнете добре. Пролетната умора е плод на настроението ви и нагласата ви. Всичко останало е бошлаф или булш*т, както се казва.

DST*

Не стига, че е понеделник…
Ами всичко е с цял час по-рано.

Събуждането – с час по-рано.
Тежко, тромаво, гуреливо, кисело.

Пътуването към офиса – с час по-рано.
Бавно, намусено, претъпкано, задръстено.

Обядът – с час по-рано.
Прибързан, ненавременен… вкусен.

Следобедното кафе – с час по-рано.
Но някак приятно, освежаващо, ароматно.

Краят на работния ден – с час по-рано.
По светло, по-усмихнато, пролетно.

Биренето след работа – с час по-рано.
Прохладно, но не студено. Усмихнато, приятелско.

Мързелуването вкъщи – с час по-рано.
Спокойно, домашно, уютно.

С час по-рано, но всъщност обикновен ден.
Толкова хубав, колкото ние си го направим.

- – - -

DST – Daylight Saving Time (лятно часово време)