Разглеждаш OfficeMarket публикация с етикет: промяна


Великата истина

След великите дни и празници дойде времето и на Великата истина :)

Често, увлечени в чертането на грандиозни планове и бленувайки за промяна, забравяме за един съществен момент. Или пък ако случайно се сетим, правим всичко възможно да се разсеем и го пропускаме… Вместо това сме се специализирали в намирането на оправдания. Кое от кое по-оригинално :) Намираме си и добре звучащи обосновки – позоваваме се на лошо стекли се обстоятелства, злонамерени хора, дори на някакви мистични сили, и то разбира се, съвсем извън нас…

Тук правя пауза, оставям за малко дълбокомислените слова и се обръщам към по-мъдрите:

Една нощ в провинцията, където се намирал будисткият манастир, завалял силен сняг. На сутринта, буквално газейки сняг до пояс, учениците трудно се добирали до залата за медитация. Учителят започнал сутрешната си реч с въпрос:
– Кажете ми, моля, как следва да се постъпи в тази ситуация?
Един от учениците казал:
– Трябва да се молим с цялата си душа снегът да се разтопи възможно най-скоро.
Друг добавил:
– Може просто да си седим по килиите, а снегът така или иначе ще си отмине.
Трети дълбокомислено споделил:
– Този, който познава истината и заблудите на света, трябва да му бъде все едно – дали има сняг или няма.
Изслушал ги Учителят и казал:
– Слушайте ме сега внимателно…
Учениците се подготвили да не изпуснат и най-малката подробност от великата мъдрост, която щял да сподели техният водач.
Погледнал ги Учителят, въздъхнал и казал:
– Лопатите в ръце – и… действайте!

И така… Да си довърша приказката от по-горе – хубаво е от време на време да си припомняме, че нещото, което ни приближава най-бързо до крайния резултат и най-важният ускорител на промяната, е… действието! Да се хващаме за лопатите! :)

Следваканционно

Да се върнеш в офиса след почивка. Тежко! Ненаспал се, излязъл от работните релси, главата ти още се рее из Балкана, мързи те…

Такъв шок! И то след само 4 почивни дни. А онези, които са си позволили да развеят крачоли за по-дълго? За тях не ми се мисли! Отпуската е приятно нещо, пълно с неща, различни от работното ежедневие. Но завръщането след това е леко депресиращо.

За наша радост, почти всички са на това дередже. Малко са онези, които след отпуска се впускат със 100км/ч в работните си задължения, по такъв начин, щото да ни засрамят и да ни карат да им дишаме прахоляка. Напротив – всички заедно задвижваме машината, бавно набираме инерция… и до идната седмица всичко отново хвърчи с пълна пара.

То, като се замисля, ваканциите са промяна, но промяна е и завръщането в офиса след заслужена почивка. Друга промяна.

А промените са нещо хубаво и полезно. Позволяват да видиш нещата с един поотвикнал, леко изненадан поглед. Малко сънен.

То е като да пишеш някакъв дълъг текст и да си дадеш почивка от него, за да може после да го прочетеш като страничен наблюдател и да откриеш какви грешки си допуснал. Защото да, грешки винаги има. Няма как, хора сме.

И всъщност, стига да харесваш работата си и колегите си, тази малка депресия преминава леко. Хем и общото мрънкане ви сплотява.

Надявам се, че сте оставили работата зад себе си по време на празниците, иначе гореспоменатата промяна отпада като положителен фактор :)

Добре дошли отново!

Кога правим промяна?

Кога правим промяна?
Изключително интересна и любопитна ми е темата за промяната. Изследвам я в продължение на години и в тясна връзка с професията ми на коуч.
Кога човек се нуждае от промяна? Кое го предизвиква да я предприеме? Кога наистина се случва промяната? В кой точно момент? Кой е лостът, който я задвижва? Как разбираме, че е настъпило време за промяна?
В течение на годините открих различни отговори на тези въпроси – и на базата на личния си опит, и по време на работата с моите клиенти.
Съвсем наскоро се натъкнах ненадейно на още един доста интересен и неочакван отговор. А може би не е било съвсем случайно, а отново е настъпил момент в живота ми за нещо ново и предизвикателно. :)

Ето я и самата история:
Веднъж един човек минавал покрай една къщурка потънала в зеленина. На верандата, люлеещи се в кресла, си почивали двама старци – мъж и жена. А между тях лежало кученце, което скимтяло… като че ли от болка. Почудил се човека за какво ли скимти кученцето.
На следващия ден той отново минавал покрай същата тази къщичка. Двойката старци отново била там, в люлеещите се кресла, а кученцето все така издавало жалния си звук. Озадаченият човек си обещал, че и ако на следващия ден кученцето продължава все така да скимти, ще се позаинтересува за него.
И действително на следващия ден картинката била отново същата: старицата кротко се люлеела в креслото, старецът четял вестник, а кученцето на своето си място отново жално скимтяло.
– Извинете ме, мили хора – полюбопитствал той – но какво се е случило с кученцето ви?
– С него ли? – попитала старицата. – Ами просто лежи върху един гвоздей.
Смутен от отговора й, човекът попитал:
– Но ако лежи върху гвоздея защо просто не стане оттам?
Старицата се усмихнала и казала с приветлив, ласкав глас:
– Ами значи него го боли толкова, колкото да скимти, но не толкова, че да се махне оттам.

А при вас как е? Докъде е стигнал гвоздеят? :)